Рано стана Мързелана Гана – тъмно беше още под юргана.
Докато си огънец запали, Слънчо ми се дигна пет копрали; докато смири свинята гладна, жежка пладня над земята падна.
Шъта Гана, син сукман размята – натопи се да си мий главата. Реса, дърпа, кле и жално дума – че изтърка два товара хума, че почупи гребени три коша, че проля оцет за триста гроша.
Свърши Гана – ах, додето свърши, Слънчо скри се зад зелени върши. Ей от нива дойде дядо Ради и от прага още й се свади:
– Мари, Гано, мари, чумо дърта, кривите ти зъби ще изкъртя! Пак ли цял ден по седянки скита, та не сготви, та не меси пита?
Отговаря Мързелана Гана:
– Само туй ми, божичко, остана – кой отдето дойде, да се кара и отгоре да ми дума “стара”!… Малко ми е, дето отзарана съм търчала морна, запъхтяна!
С тежки менци тичай до чешмата, от не знам къде мъкни дървата, па чупи ги, па подлагай слама, духай, духай, както духат двама… После ставай, тичай за корито – то пък, пусто, от зимъс немито! Тичай във килера чак за хума – ах, да бе ми пратил, боже, чума!… Ами гребен? – Бърже и за гребен: той нали е най-много потребен… Сядам най-подире да се мия – ха сега изхвърляй пък помия!. То да взема всичко да разправя, ще ми трябват дълги дни и здраве.
Вече ми се, майчице, доплака, а пък всичко все на мене чака. Аз да пипна, вредом аз да мина – боже мили, да не съм машина!…
