Някога, когато светът се размножил много и за да може по-добре да управлява този свят, Бог намислил да намери между хората някои свои помощници. За да открие кой ще бъде достоен за тази работа, сам наклал всред село Припор голям огън и казал, който момък може да го прескочи, той ще бъде негов заместник. Тогава един момък, не само, че прескочил огъня, но почнал и да играе в него.
Тогава Бог казал:
– Този момък да се казва Константин!
Но момъкът казал на Бог, че без една сестра не ще може да управлява правилно. Една мома припнала и заиграла редом с момъка. Нарекли я Елена.
† † † † † † † † † † † † † † † † † † †
Легендата
В лъките на р. Велека от стари времена се е сгушило китно селце. В него по турско време хората са успявали да укрият от турците хубавите си моми. Веднъж обаче, голям турски военачалник, минавайки по пътя към Малко Търново, успял, макар и по случайност, да попадне тук. И за беда – съзрял най-хубавата мома. Нуна. Поискал веднага да я отведе в харема си. Но срещнал отпор и предложение от нея. Ще бъде негова, ако той мине оттам, откъдето тя би могла. В противен случай, ще остави и нея, и селото на мира… Докачил се големецът на чест, и – речено-сторено. Събрала момата мъжете, наклали те огън пред къщата й, и пръснали жаравата. Нуна минала през огъня, турчинът – не. Опитал той, при това – с коня си, който, изплашен, го хвърлил на земята. Все пак, удържал на думата си, и оставил и Нуна, и селото на мира…. До ден-днешен тази легенда се разказва в с.Българи. Където се знае, че внучката на Нуна ,нестинарката от легендата, се казва Злата. Жителите и нея споменават често. Наричат я Баба Злата. Но не заради възрастта й, а като знак на най-голяма почит и уважение. Защото смятат, че това е последната, голяма, безспорна, истинска нестинарка, произлязла от това село….Баба Злата е играла за последен път в огъня през 1964г.. И това, че хората не забравят тази година, изтъквайки я едва ли не като исторически факт с огромно значение, е смайващо. Но също е факт. Защото, напук на превратностите на времето, традицията нестинарство не умира. Независимо дали ни родее с обичая, наричан по света игра по огън…Има го в Китай, някъде в Африка, в Океания, по-малко из Европа…Има го и в с.Българи. Единственото в България място, където наследената, вероятно от траките обредност, не угасва.
