Нявга отдавна живял на света цар белобрад и премъдър. Имал той девет момчани чеда, с буйни и смолени къдри. Бил той посърнал, безпомощен бил, чезнел от болест незнайна, всуе боляри му билки варили, всуе баячи му баяли.
Свикал най-сетне премъдрия цар своите рожби, дор девет, клетва заклел ги: спасителен цяр – жива вода – да намерят.
Нейде далеко, през седем царства, имало извор небутан, бдяла над светлата жива вода ламя стоглава и люта.
Яхнал си кончето първият син, яхнал и гладен, и жаден… Морен и потен, и с прашни коси стигнал той чудното кладенче…
– Връщай се – ревнала ламята с гръм, – смърт ще си найдеш, човече!…
– Я се проваляй във дън земя, зъмьо! – бързо извадил той меча.
Но – след тридневна и гневна борба паднал юнакът измамен: стръвно го глътнала с черни уста старата, лютата ламя.
Чакал го вторият, храбър и млад, чакал, па яхнал, заминал… В малко години тъй, брат подир брат, паднали сина осмина. Плачел и люшкал се царят самин с малка и сетна надежда: сетен останал най-малкият син, с черни и рунтави вежди. Расъл, порасъл той, гален и мил, станал- и мъдър, и силен – рано през пролетна утрин ранил с конче и китка босилек.
Още през девет поля и гори страшния страж той съгледал:
– Дръж се сега да те видя мари, ламьо, стоглава изеднице!
Трепнала халата, блъвнала дим, блъвнала огън и лава… Но посред пламък и гръм, невредим, горд се юнакът възправил…
Били се, сякъл глава след глава, бликали кърви и пламък… И след тридневна и гневна борба паднала старата ламя.
Махнал, разсякъл юнакът тогаз жълтия труп презполвина: живи и здрави излезли завчас другите братя осмина! То било радост, то сълзи били, брат се със брата прегръщал… И като ято от млади орли литнали дружно към къщи.
Носели стомна със жива вода, носели младост и здраве – срещнал ги старият цар пред града с почести, песни и слава.