Втурнало се магарето да бяга към гората. По пътя го срещнал старият овен и го запитал:
– Къде бягаш тъй приятелю?
– Бягам от хората.
– Защо бягаш?
– Защото не мога да трая повече – спяло се пред дългоухото. – До гуша ми дойде. Есен ли се зададе – хайде магарето ще носи кошове с ябълки от градината до къщи. Зима ли дойде – магарето ще събира яйцата в сандъци. А знаеш ли каква храна ми дават – магарешки бодили. Хвърлят ми ги и ми казват: “Яж, дано пукнеш!” Тези мъки не са за мене. Реших да побягна някъде, където магаретата живеят без труд, и там да прекарам старините си. А ти накъде си тръгнал?
– Ох, братко, братко, и аз от същата болест боледувам – отвърнал овенът. – Сватба ли се зададе: “Дръжте да заколим овена, че да нагостим сватовете.” Гътне ли се някой да умре: “Овена ще заколим, за да направим помен за покойния.” Пристигне ли отнякъде приятел – пак към мене поглеждат: “Хайде да му теглим ножа, че да нагостим нашия приятел.” Търпях, търпях, най-сетне викнах: “Стига вече съм брал страхове!” – и се дигнах да бягам. Искаш ли да бягаме заедно?
– Защо не? Ще бягаме заедно и ще се браним един друг, ако някой ни нападне – с радост продумало магарето и потеглило подир овена.
Вървели, що са вървели, срещнали в една долчинка лисицата.
– Къде тъй, приятели? – попитала тя.
– Бягаме.
– От кого бягате? – повторила хитрата приятелка на кокошките.
Магарето и овенът й разказали.
– Ох – въздъхнала лисицата, – та и аз тъкмо от туй бягам, я. Щом чуя някъде сватбарски тъпан, сърцето ми изтръпва, защото зная, че сватбарите мислят само за едно: как да ми смъкнат от гърба хубавата кожица, за да ушият кожух на невестата. Искате ли ме с вас?
– Искаме те, кумице – отвърнали двамата бегълци и лисицата се навървила подире им.
Вървели, що вървели, навлезли вътре в гората. Там намерили едно петле. Крачи само под дърветата и се озърта.
– Брей – зарадвало се петлето, – добре, че срещнах живи души в тая пуста гора. Къде сте тръгнали, приятели?
Магарето, овенът и лисицата му разказали откъде идат и защо бягат.
– А ти – попитали го те – какво се святкаш насам-натам в тая пуста гора!
– И аз като вас бягам – отговорило им петлето. – Бягам от къщи. И как да не бягам? Дете ли се роди: “Хванете да сварим петела в тенджерата.” Кумът ли пристигне, пак: “Хайде да сварим петела в тенджерата.” Някой гостенин се отбие, пак: “Петела дръжте!” Дали си отраснало, дали си пропяло, дали си зачервило гребена – никой не те гледа, трябваш за трапезата. Вземете ме с вас! – помолило се то на тримата бегълци.
Станали четворица и потеглили по-нататък.
Вървели, вървели, стигнали до един кръстопът. На кръстопътя видели вълча кожа. Стъписали, но след малко се престрашили, помирисали кожата, прескочили я и пак се върнали.
– Да я вземем! – рекъл овенът. – Тая кожа е наш късмет.
– Да я вземем, защо не, само че кой ще я носи?
– Аз ще я нося – обадило се магарето, – метнете я на гърба ми!
Метнали я на магарешкия гръб и продължили пътя си. Цял ден се лутали из гората. Надвечер стигнали до една пещера. Погледнали вътре – няма никой. Влезли. А в пещерата що да видят – на средата гори огън, над огъня върху железен триножник сложена голяма тенджера. В тенджерата къкри ядене. Насядали нашите пътници край огъня. Стоплили се. Втренчили очи в тенджерата.
– Тука сме добре – рекли си те. – Като се върнат стопаните на пещерата, ако са добри хора, ще ни нагостят, ще спим при тях и утре пак ще продължим пътя си.
Магарето натъпкало вълчата кожа със слама, изнесло я вън и я провесило под дървото пред входа на пещерата.
Но да видим сега кои са били стопаните на пещерата? Там живеели един вълк, една мечка и техните деца, вълчета и мечета. Като наклали огън и сложили яденето да ври, те излезли малко на лов, докато гозбата им втаса. И не се минало ни много, ни малко – ето ги, че се навървили към своя дом. Гостите, като видели що за домакини стоят отпреде им – глътнали си езиците, вдървили се от страх.
– Добре дошли, скъпи гости! – почнали да ръмжат мечките и вълците.
– Добре заварили – отвърнали гостите с разтреперани гласове.
Най-старата мечка се разшетала – смъкнала тенджерата от огъня, сложила я на земята, донесла лъжица и поканила гостите:
– Вземете лъжиците и почвайте да сърбате, не се срамувайте.
Гостите наближили тенджерата. Всички почнали да сърбат. Яли, каквото яли, изпразнили тенджерата. Подир вечеря най-старата мечка се обадила:
– Вие, като идвате откъм селата, трябва да знаете много хубави песни. Там стават чудни сватби и хора. Я хайде да ни попеете малко.
– Защо не – отвърнало магарето, – но според обичая най-напред трябва да попее старата домакиня.
– Да попея – отвърнала мечката, седнала на задните си крака, разперила нагоре предните си лапи и започнала с дебелия си глас:
Само месо вкъщи дошло –
негонено, неканено, охранено,
само влязло в тенджерата!…
Като чули тая песен, бегълците се спогледали и зъбите им затракали. Разбрали за какво месо става дума в мечата песен. Поканили след това магарето и то да изкара една песен. Клетото магаре, никак не му било до песен, но нямало що да прави. Пропяло и то:
Я излез на двор, да видиш
що виси пред пещерата!
Я излез на двор да видиш
що виси пред пещерата!
Като чули тия думи, мечките и вълците също се спогледали помежду си и накарали едно мече да излезе и види какво има пред пещерата. Поръчали му – ако види нещо добро, да се върне и да им обади. Ако види нещо лошо, да бяга, да се не връща.
Мечето излязло боязливо и щом дигнало нагоре глава – облещило очи: под дървото пред пещерата виси обесен вълк. Изревало от ужас и търтило да бяга в тъмнината. Покачило се чак на връх планината. Домакините почакали, почакали проводили второто мече, но и то не се върнало. Почакали още малко домакините и бутнали едно вълче:
– Я излез ти да видиш що виси пред пещерата!
Вълчето също пропаднало. Така едно след друго излезли всичките мечета и вълчета и се загубили в тъмнината. Най-сетне старият вълк и старата мечка се дигнали да разберат къде пропадат децата им. Гостите помислили, че вълкът и мечката искат да ги ядат. Скокнали и те. Овенът се затекъл да излезе вън и наместо да отвори вратата, затиснал я, без да ще, с рогата си. Мечката грозно заревала. Магарето почнало да си дере гърлото по магарешки, а петелът хвръкнал нагоре, кацнал на полицата и с цялото си гърло закукуригал. Лисицата заскимтяла и се мушнала в една делва. Само опашката й останала навън.
Най-подир овенът извил глава назад, да види какво става и освободил вратата, която се отворила, и домакините изхвръкнали навън. Когато зърнали обесения вълк, те толкова се уплашили, че побягнали през девет гори в десета. Там се спрели и почнали да си приказват помежду си:
– Брей – рекла мечката, нали беше много страшно! Още не мога да дойда на себе си. Видя ли, кумчо вълчо, онова с червения гребен, като се хвърли на полицата и изкрещя: “Дайте ми въже и двамата да ги обеся на гредите!”
– А в туй време, бабо мецо – добавил вълкът, – видя ли как малкото с дългата опашка тичаше из пещерата да търси въже. По едно време то се навря в делвата, да види дали не е там скрито въжето.
– Слава богу, че отървахме кожата, опасни зверове ни бяха дошли на гости! – въздъхнала мечката и старите зверове тръгнали към планината, да дирят чедата си в драките и хралупите.
А магарето, овенът и петелът разбрали, че в гората е по-страшно, отколкото в село и се прибрали пак при хората.
Лисицата останала в делвата.